Част от тазгодишната програма на Кукления софийски театрален салон е представянето на книгата „Десет куклени пиеси“ на Христина Стоилова, преподавател в ЧОУ “Света София”, за която да пише и твори за деца е мисия с много послания. Книгата е написана съвместно със съпруга ѝ - Мирослав Стоилов. Премиерата ще бъде на 19 март от 18:00ч. в Столичния куклен театър, Салон “Гурко”.

Текстовете разширяват обхвата с темата за непреходната значимост на произведенията на Андерсен, Джани Родари, Шарл Перо и Братя Грим. Освен драматизациите в изданието са поместени и съвременните прочити на народните приказки „Юнакът и златната ябълка“, „Рибарят и златната рибка“, както и пиесите „Най-важното за Вазов“ от Мирослав Стоилов и „Защо мухата спря да плете“ от Христина Стоилова.

Броени дни преди премиерата, разговаряме с Хриси, за книгата ѝ, посланията в нея и смисъла да работиш с деца.

Как се роди идеята за тази книга?

След първите локдауни през 2020г., аз и Мирослав бяхме завършили 10 куклени пиеси и още тогава си казахме, че ще е прекрасно да ги издадем. Те не са писани наведнъж, събирали сме ги във времето. Идеята си остана така и може би щеше да е само пожелание, но след като той напусна този свят реших, че това е първото нещо, което трябва да направя. За да се случи, срещнах огромна подкрепа от много хора. Моят клас от НАТФИЗ и колеги от випуска преди нас се включиха с илюстрации. И всички се обединихме в името на тази книга.

Трудно ли се пише една драматизация?

Това не е основната ми дейност, поне при мен. То става по повод. Първата ми драматизация беше “Кучето, което не може да лае” по Джани Родари, това беше учебна задача в часовете ми по режисура при проф. Николина Георгиева. Получи се много хубава пиеса и дори спечели награда. Следващите - “Топла приказка от сняг” и “Тримата братя и златната ябълка”, са писани в едни сложни житейски периоди за мен и някак отразяват събитията чрез приказката. Вътре е пълно с послания и заключения от реални ситуации.

Как реагира най-малката публика на тези послания?

Нещата са многопластови. Посланията в кукления театър не са само за малките. Те до голяма степен са и за родителите. За децата тези послания остават на едно скрито ниво, с надеждата някой ден да поникнат. За големите се отварят други простори. Те откриват нещо съвсем различно в тези думички, които уж са за малките, които винаги се радват. На тях им влияе не само текстът.

Книгата е много лична за теб, какво обаче искаш да кажеш на тези, които ще я хванат в ръцете си?

Първата цел е да оставим нещо след себе си, защото писаното слово остава. Втората е, че драматизации за куклен театър се търсят, защото са много специфични. При тях трябва да има действеност, още в драматизацията трябва да са заложени хубаво характерите на персонажите. Надявам се хората, които ще се докоснат до книгата, да се вдъхновят и да направят представления по някои от пиесите. Какво по-хубаво от това?

Какво ти дава работата с деца?

Първата ми професия е учителската. НАТФИЗ беше една мечта, която се сбъдна. Приеха ме да уча сценография, но аз следвах и паралелно с това работех като учител. Двете професии се преплитат, защото работата с деца те държи в техния свят. Аз често черпя идеи от тях. Сценографията пък ми помага, като ми дава идеи за работа с децата.

На какво най-много искаш да ги научиш?

Целите се менят, но в последно време, искам да ги науча най-много на търпение. Защото това им липсва най-много, искат бързо и лесно да се случват нещата, а то невинаги е така. Както и безброй други умения, които могат да са им полезни в бъдеще.